Оценка на киберриска на продукти: Защо повечето анализи на сигурността са привидно коректни, но на практика безполезни?

В преобладаващата част от технологичните компании процесът, известен като оценка на киберриска, вече съществува. Обикновено той приема формата на обемна таблица, сложна матрица или електронна таблица, в която доминират стойностите „low“, „medium“ и „high“. Този документ съдържа дълъг списък от общи заплахи, кратки описания на потенциални уязвимости и набор от стандартни контролни мерки. От формална гледна точка всичко е наред: документът е пълен, подписан от ръководството и надеждно архивиран.

Проблемът е, че в инженерната практика този документ не променя абсолютно нищо.

Не влияе върху архитектурата на проектираното устройство. Не определя решенията за начина на доставяне на актуализации. Не променя модела на следпродажбена поддръжка и не преразглежда отношенията с доставчиците на компоненти. Това е документ, коректен от гледна точка на compliance, но напълно без значение за реалната киберсигурност на продуктите. Това обаче не е резултат от липса на компетентност в инженерните или security екипите. Проблемът е във фундаментално погрешната изходна точка.

Повечето традиционни анализи на риска започват с въпроса: „Какви заплахи могат да възникнат?“. Междувременно новият регулаторен подход на Европейския съюз – ясно видим в актове като Cyber Resilience Act (CRA), медицинските директиви (MDR) или новия регламент за машините 2023/1230 – налага напълно различна перспектива. Тя започва с въпроса:

При какви условия на употреба продуктът може да се превърне в носител на риск за потребителя, системата или пазара – и способен ли е производителят да контролира този риск през целия му жизнен цикъл?

Това е фундаментална промяна на парадигмата. Оценката на киберриска в контекста на продукта не е просто поредният анализ на заплахите за IT инфраструктурата. Не е и пенетриращ тест, нито механично прилагане на насоките на стандарта ISO 27001. Това е задълбочен анализ както на способността на самия продукт, така и на способността на неговия производител да поддържа сигурността във времето, в реална оперативна среда.

Техническа уязвимост и риск за продукта – разграничение в киберсигурността

За да престане оценката на риска да бъде просто чиновническа таблица и да се превърне в инженерно средство за вземане на решения, трябва прецизно да разграничим две понятия, които на пазара често се бъркат. Нека помним: уязвимостта не е равна на риска за продукта.

• Техническа уязвимост е конкретна, идентифицируема грешка в софтуера, хардуерната конфигурация или в самия дизайн. Това може да е неправилна валидация на данни, остаряла програмна библиотека или пропуск в механизма за удостоверяване. Такива грешки се регистрират в бази като системата CVE (Common Vulnerabilities and Exposures). Това обаче все още е оценка единствено на техническо ниво.
• Риск за продукта се появява едва когато споменатата уязвимост (или дори временното ѝ отсъствие) бъде поставена в суровата реалност на употребата.

Този контекст включва редица променливи: работната среда (отворена или изолирана мрежа), начинът на интеграция с други системи, поведението на потребителите, наличността на актуализации по сигурността (т.нар. patch management) и организационната способност на производителя да реагира при инциденти.

Продуктът може да няма никакви известни уязвимости в деня на пускането си, а въпреки това да генерира критичен риск, ако неговият създател не разполага с процеси за дългосрочна поддръжка. Разбирането на тази разлика подрежда цялата инженерна работа. Именно върху това стъпва подходът, основан на риска (risk-based approach). Мерките за сигурност трябва да са пропорционални на предвидимите сценарии за злоупотреба, а не на абстрактен списък от интернет.

Парадоксът на защитите: Кога защитата увеличава риска в IT и OT

При проектирането на киберсигурност често се приема, че добавянето на нов „катинар“ винаги намалява риска. Практиката показва, че понякога е точно обратното. Мярка, внедрена без разбиране на контекста, създава нови вектори на заплаха.

1. Силно удостоверяване в индустриална среда (OT)

Нека си представим внедряване на многофакторно удостоверяване (MFA) в индустриална машина. От гледна точка на IT това е примерна стъпка, но киберсигурността в индустриалната автоматизация е съвсем различна реалност. В заводска среда устройството работи 24/7, а сервизните намеси се извършват под натиск от време. Когато мрежата откаже, техникът не може да оторизира токена онлайн. Производството спира. Резултатът? Разочарованият клиент трайно изключва този механизъм, като напълно заобикаля защитата. Мярката, която трябваше да защитава, създаде огромен оперативен риск.

2. Автоматични актуализации в медицински устройства (IoMT)

Бързото запушване на уязвимости минимизира излагането на атаки – в ИТ това е стандарт. Но при медицинската апаратура принудителна актуализация по време на процедура може да промени поведението на системата или да прекъсне комуникацията с болничната мрежа. В този случай технологичната защита създава критичен клиничен и регулаторен риск (нарушаване на сертификацията по MDR).

3. Затваряне на интерфейси в потребителски устройства (IoT)

Производителят физически премахва локалните диагностични портове от устройството за „умен дом“, за да затрудни достъпа на хакери. На практика оторизираните сервизи започват да диагностицират повреди през нестабилни интерфейси, като заобикалят криптирането, а напредналите потребители масово инсталират модифициран софтуер (custom firmware). Резултатът е пълна загуба на контрол върху собствения екосистемен продукт от страна на производителя.

Истинският кибер анализ на риска пита: „Как ще се промени стабилността, използваемостта и безопасността на целия екосистемен продукт след добавянето на този конкретен механизъм?“.

5 най-чести грешки в анализа на риска при технологични продукти

Когато оценяват процесите във фирми, които пускат на пазара електроника и софтуер, експертите по киберсигурност виждат повтарящи се модели.

1. Копиране на корпоративния ИТ модел в света на продуктите. Продуктът не е сървърна зала. Той работи в непозната среда, често офлайн, конфигурира се от неспециалисти. Прилагането на ИТ инструменти за анализ на продукта завършва с игнориране на ключови проблеми: жизнения цикъл на устройството и липсата на принудителни актуализации.
2. Анализ на абстрактни заплахи вместо реални сценарии. Попълването в таблица на фрази като „неоторизиран достъп“ е аналитично безполезно. Анализът трябва да стъпва на конкретика: Кой? През кой интерфейс? С каква цел? С какъв ефект?
3. Игнориране на жизнения цикъл на продукта (End-of-Life). Анализът на риска обикновено се отнася до момента на премиерата. Междувременно рискът нараства с времето – open-source библиотеките остаряват, а доставчиците на компоненти прекратяват поддръжката. Без да се отчете моделът за поддръжка, анализът е неверен.
4. Изолация от проектантския екип (R&D). Третирането на оценката на риска като чеклист преди одит е пряк път към катастрофа. Резултатите трябва да се връщат към инженерите като твърди архитектурни изисквания (Secure by Design).
5. Фетишизиране на технологиите за сметка на процедурите. Компаниите инвестират цяло състояние в напреднала криптография, но не знаят кой в организацията отговаря за пускането на корекция по сигурността (patch) след докладване на уязвимост от изследовател (Vulnerability Disclosure Program).

Как да проведете анализ, съответстващ на Cyber Resilience Act? 7 инженерни стъпки

Оценката на кибер риска трябва да престане да бъде бюрократична тежест. По-долу е представен пазарен операционен модел, съобразен с подхода на ЕС (вкл. изискванията на CRA).

1. Определете границите на продукта. Продуктът не е само хардуер. Това са и мобилното приложение, облакът, OTA сървърите и API интерфейсите.
2. Опишете суровата реалност на средата на използване. Не описвайте лабораторна среда. Отговорете на въпросите за реалната интернет свързаност, компетентността на потребителите и възможностите за физически достъп до устройството.
3. Идентифицирайте сценарии за злоупотреба (Threat Modeling). Откажете се от общи списъци. Използвайте доказани инженерни методи и инструменти за оценяване на риска, за да се фокусирате върху прецизни вектори на атака, съобразени с вашия сектор.
4. Квантифицирайте нефинансовите последици. Оценете риска от престой на производството, заплаха за здравето или нарушение на регулаторни задължения.
5. Задайте въпроса за контрола. Можете ли като производител да предотвратите, да откриете и да реагирате бързо на идентифицирания сценарий за злоупотреба?
6. Проектирайте пропорционални защитни механизми. Решенията за криптиране или сегментация на мрежата трябва да произтичат пряко от отговорите, дадени в предходните стъпки.
7. Проектирайте процес за поддръжка (Lifecycle). Документирайте политиката за предоставяне на корекции по сигурността, периода на поддръжка и каналите за комуникация с клиента.

Обобщение: Какво трябва да остане след коректна оценка на риска?

Финалът на правилната оценка на риска за киберсигурността на продукта никога не бива да е текстово претрупан „поем“ за одитора. От тази работа трябва да произлязат осезаеми артефакти: ясна карта на границите на системата, твърди архитектурни решения в R&D, одобрен бюджет за политика по актуализациите и последователна одитна следа, която доказва съответствие с директивите на ЕС.

Технологично зрелите организации вече не питат: „На 100% сигурни ли сме?“. Вместо това питат: „Къде точно сме уязвими и можем ли да управляваме това във времето?“.

Готов ли е вашият продукт за новите регулации?

Безопасността е процес, а не еднократен сертификат. Ако не искаш оценката на риска във фирмата ти да остане само „бумащина“, има смисъл да действаш проактивно. Виж как на практика да подготвиш продукта за Cyber Resilience Act (CRA) през 2026-2027 г., преди да се появят официалните хармонизирани стандарти.