Как да се оценява рискът съгласно ISO 12100 – анализ на формулата за риск и методите

Броят на смъртните трудови злополуки в страните от ЕС през 2023 г. е 3 298, което представлява около 0,1% от всички докладвани злополуки. В сравнение с 2013 г. този брой е намалял с около 110 (от 3 408), макар че спрямо 2022 г. е отчетено минимално увеличение (+12 случая). Като цяло на 100 хил. работници се падат средно 1,63 смъртни случая годишно – въпреки напредъка в безопасността на труда, смъртни инциденти продължават да се случват, особено при работа с машини и оборудване, което изисква постоянни превантивни действия.

Как да оценяваме риска според ISO 12100: Оценката на риска е ключов елемент за гарантиране на безопасността на машините и работните места. Според Международната организация по стандартизация базовият стандарт в тази област е ISO 12100:2010 („Безопасност на машините – Общи принципи за проектиране – Оценка на риска и намаляване на риска“), който определя основните понятия и процеса по идентифициране на опасностите и оценяване на риска. От своя страна ISO/TR 14121-2 е технически доклад (Technical Report), съдържащ практични насоки и примери за методи за оценка на риска при машини в съответствие с ISO 12100. В настоящия материал „разглобяваме“ формулата за риска от ISO 12100 – разглеждаме всеки неин компонент – и анализираме как отделните методи, представени в ISO/TR 14121-2, отчитат (или опростяват) тези фактори. Представяме и съществени разлики между подходите в двата документа, илюстрирани със статистически данни и изводи от практиката.

Как да оценяваме риска според ISO 12100: Формула за риска според ISO 12100 (съставни елементи на риска)

Стандартът ISO 12100 определя риска като комбинация от вероятността да настъпи вреда и тежестта (сериозността) на тази вреда. С други думи, рискът, свързан с дадена опасност, зависи от една страна от тежестта на възможното нараняване или щета, а от друга – от вероятността такава вреда да настъпи. Това общо определение може да се конкретизира, като „вероятността за настъпване на вреда“ се разложи на по-ясни фактори. Съгласно ISO 12100 тази вероятност включва четири съставни елемента: честота и продължителност на експозицията (F), вероятност за настъпване на опасно събитие (P1), възможност за избягване или ограничаване на вредата (A) и при необходимост специфична продължителност на експозицията (T), ако не е включена в честотата. На практика често продължителността се обединява с честотата на експозицията и се разглеждат заедно като един фактор. По-долу описваме всеки от тези елементи на риска в съответствие със стандарта и съпътстващата литература:

• Тежест на вредата (S, severity) – очакваната сериозност на последствията от инцидент или опасност. Определя се, като се вземе предвид най-лошият възможен ефект върху здравето: от леки (обратими) наранявания до тежки, необратими увреждания или смърт. Категориите за тежест могат да се дефинират описателно (напр. S1 – леко нараняване, S2 – тежко, трайно увреждане или смърт). Колкото по-голяма е потенциалната тежест на последствията, толкова по-висок е рискът – дори при малка вероятност сериозен инцидент може да изисква превантивни мерки.
• Честота и време на експозиция (F, frequency of exposure) – колко често и за колко дълго човек е изложен на дадената опасност. По-честият и по-продължителен престой в опасната зона увеличава вероятността да настъпи инцидент. Например F1 може да означава рядка или краткотрайна експозиция, а F2 – честа или непрекъсната/продължителна. При оценките на риска се използва например скала от „много рядко“ до „непрекъснато“ – често с количествен праг (напр. няколко пъти на час, дневно, месечно, годишно и т.н.). При необходимост се отчита и T (продължителност на експозицията) – напр. дълъг непрекъснат престой в зоната на опасност е по-рисков от кратко инцидентно влизане, дори при същата честота.
• Вероятност за настъпване на опасно събитие (P1, probability of occurrence) – оценява колко вероятно е да възникне конкретно опасно събитие, което води до вреда, като се вземат предвид условията на работа на машината. Това включва, наред с друго, надеждността на машината и нейните компоненти, вероятността от повреда или отказ, водещи до опасна ситуация, както и възможността за човешка грешка, която да предизвика събитието. Често се определя качествено, например като много вероятно, възможно, малко вероятно, пренебрежимо малко и т.н. Например при петстепенна скала: 1 – пренебрежимо (практически не се случва), 3 – възможно, 5 – много висока вероятност. Колкото по-често могат да възникват аварийни или опасни ситуации (напр. чести неизправности, липса на защитни мерки, висока честота на грешки от операторите), толкова по-висок е факторът P1.
• Възможност за избягване или ограничаване на вредата (A, известна също като P или Q) – определя доколко застрашеното лице има шанс да избегне инцидент или да минимизира последствията, след като опасното събитие вече е настъпило. С други думи: ако опасността се реализира, може ли работникът да избегне нараняване (напр. да отскочи, да спре машината, да се укрие) или защитните средства могат да ограничат последствията (напр. светлинна завеса да спре машината, преди да се стигне до сериозна вреда). Категорията A понякога се определя двустепенно: напр. A1 (P1) – възможно за избягване (при благоприятни условия операторът има шанс да реагира, да се отдръпне или вредата ще е малка), A2 (P2) – почти невъзможно за избягване (събитието е внезапно, неизбежно или няма физическа възможност за оттегляне). Ако възможността за избягване е нулева (напр. при експлозия, внезапно увличане от високоскоростна машина), рискът е значително по-голям, отколкото в ситуация, при която операторът може да забележи опасността и да се отдръпне.

Важно е да се подчертае, че ISO 12100 не налага конкретни скали или числови стойности за горните параметри – изисква единствено при оценката на риска да се отчетат поне четирите аспекта (S, F, P1, A) и на тази основа да се оцени нивото на риска. Нормата оставя на проектантите свобода при избора на методи, за да ги адаптират към спецификата на машината, стига оценката да е систематична и да обхваща всички съществени фактори. Следователно рискът R може да се изрази като функция: R = f(S, F, P1, A). В простите случаи това се моделира качествено (напр. описателно или таблично), а при някои методи – и точково (числено) чрез присвояване на рангове/числа на отделните фактори и тяхното сумиране или умножаване (за което по-нататък).

Между другото, заслужава да се отбележи, че ISO 12100:2010 обедини по-ранни стандарти (EN ISO 12100-1, 12100-2 и ISO 14121-1) без съществени промени по същество по отношение на подхода към оценката на риска. Това означава, че описаните по-горе рискови фактори и процесът на анализ на опасностите по същество не са се променили – просто са получили по-ясна форма в една хармонизирана норма. Самата ISO 12100 обаче не дава готова рецепта как точно да се изчислява или класифицира рискът – затова се появи нужда от допълнителни насоки, които да илюстрират различни методи за оценяване на риска, отговарящи на изискванията на нормата. Именно такива указания съдържа ISO/TR 14121-2:2007/2012, който представлява набор от инструменти и примери, от които могат да избират лицата, оценяващи риска при машини.

Методи за оценка на риска в ISO/TR 14121-2

Техническият доклад ISO/TR 14121-2 представя различни методи и инструменти за оценяване на риска при машини, в съответствие с подхода на ISO 12100. Сред тях са описани, наред с други, точков метод (адитивен/мултипликативен), матрица на риска, диаграма (граф) на риска и хибридни методи, които комбинират характеристики на няколко подхода. По-долу са разгледани тези методи, с указание как отчитат (или опростяват) факторите на риска, описани по-рано.

Точков метод (сумиращ или умножаващ)

Един от представените методи е точковият подход, при който на всички елементи на риска се присвояват определени числови стойности, а след това те се сумират или умножават, за да се получи резултатен показател за риск. Например могат да се дефинират точкови скали за S (напр. 1 до 4 според тежестта), за F (честота на експозицията), за P1 (вероятност за настъпване на събитие) и т.н., а след това да се изчислява R = S + F + P1 + A (сумиране) или R = S * F * P1 * A (умножение).

На практика често се използва смесена формула, например като някои фактори се сумират, а други се умножават, за да се отрази по-точно тяхната тежест. Например в японски насоки (цитирани от ISO/TR 14121-2) е предложено добавянето на S + (F + P1) – тоест тежестта плюс комбинирана оценка на експозицията и вероятността за събитие. Този метод позволява всички съществени елементи да бъдат включени в изчислението и дава количествен резултат, който може да се сравнява за различни опасности.

Предимства: Позволява систематизиране на оценката – всеки критерий се разглежда отделно, което намалява риска да бъде пропуснат някой аспект. Числовият резултат позволява сравняване на рисковете между различни машини или сценарии по единна скала.

Предизвикателства: Определянето на теглата и точковите скали често е субективно – например дали „често“ означава 3 точки или 4, как да се преоразмери умножението, за да имат стойностите смисъл – и може да изисква калибриране. Самият числов резултат понякога е труден за тълкуване без дефинирани прагове на приемливост (напр. какво означават 15 точки – „висок риск“, изискващ действие, или среден?). Затова често се създава таблица за оценяване или легенда, която превежда сумата от точки в качествени категории риск (напр. 0–3 т. = нисък риск, 4–7 = среден, >8 = висок – това е само пример). Начинът на агрегиране също влияе на резултата: умножението води до това, че много ниска стойност на някой фактор може силно да понижи резултата (което може да е желано – напр. пренебрежимо малка вероятност за събитие ще намали риска почти до нула дори при висока тежест), докато сумирането гарантира, че всеки фактор добавя нещо към риска (напр. при сума дори минимален шанс за събитие при катастрофални последици ще даде определен ненулев резултат). Затова изборът между сума и произведение трябва да отразява философията на оценяването – дали приемаме, че много рядко събитие с трагичен резултат все пак е риск, който изисква контрол (сумирането дава ненулев резултат), или че на практика може да бъде пренебрегнато (произведението дава резултат, близък до нула). ISO/TR 14121-2 представя и двата подхода като опционални инструменти.

Матрица на риска (risk matrix)

Матрицата на риска е много широко разпространен инструмент, описан и в ISO/TR 14121-2. Матрицата представлява двуизмерна таблица, в която по едната ос се нанася тежестта на последствията (S), а по другата – общата вероятност за настъпване на вреда (P). Отделните клетки на таблицата – комбинации от ниво на S и ниво на P – се отнасят към категории риск (напр. нисък, среден, висок), често обозначени с цветове (зелено, жълто, червено) за по-голяма яснота. Например четиристепенна скала за тежест (от лека травма до смъртен изход) и петстепенна скала за вероятност (от много рядко до често) формират матрица 4×5, както в следващия пример, взет от практиката (цветовете показват нивото на риска – зелено: приемливо, червено: високо).

В горната хипотетична матрица (4×5) се вижда например, че комбинацията средна вероятност (C) и смъртен изход (4) дава оценка Висок риск. Този тип матрица служи преди всичко за визуализация на риска – бързо може да се види кои опасности попадат в червената зона (неприемливи, изискващи мерки) и кои – в зелената (приемливи).

Предимства на матрицата: Тя е проста и ясна – наподобява „светофар“ (зелено–жълто–червено), разбираем дори за нетехнически лица. Това улеснява комуникацията на риска към ръководството или към работниците – веднага се вижда къде са най-значимите опасности. Матрицата позволява и бързо определяне на приоритети: може да се определи кои рискове са ниски (и евентуално да се толерират) и кои са високи и изискват незабавно намаляване.

Недостатъци и опростявания: Матрицата на риска неизбежно опростява анализа, защото свежда всички фактори F, P1, A до една ос „вероятност“. Оценката на тази вероятност се превръща в резултат от субективна преценка за честотата, възможността за настъпване на събитието и възможността за избягване. Затова различни оценители могат да тълкуват по различен начин например какво означава „малко вероятно“ – и резултатите не винаги са напълно възпроизводими. Стандартизирането на категориите в рамките на компанията (напр. точни дефиниции какво означава B: малко вероятно – например „<1 събитие на 10 години“) може да ограничи субективността, но известна субективност винаги остава. Друг минус е ограничената разделителна способност: матрицата групира риска в сравнително широки интервали. Две различни опасности могат да получат една и съща оценка (напр. среден риск), въпреки че едната е в долната граница на тази категория, а другата – в горната. Матрицата не показва тези разлики – за по-детайлни анализи или за подреждане на много рискове по приоритет този метод често е твърде общ.

Въпреки горните ограничения, матриците са много популярни и извън машиностроенето (напр. в безопасността и здравето при работа като цяло, в проекти, финанси), заради своята простота. ISO/TR 14121-2 препоръчва да се използват внимателно, като се държи на ясно дефинирани категории и при нужда се добавя допълнителна конкретика, когато са необходими повече детайли. Важно е да се отбележи, че стандартът ISO 12100 не е против използването на матрици, стига да помним, че съгласно стандарта преди класифицирането на риска в матрицата трябва да се обмислят и четирите фактора (S, F, P1, A). С други думи, макар матрицата явно да работи само с две измерения (S и общо P), качественият анализ трябва да предхожда попълването на матрицата – така че да се оцени например дали ниското ниво на P се дължи на малка експозиция, или на висока възможност за избягване и т.н.

Графика на риска (risk graph)

Графиката на риска е графичен метод, който представя процеса на оценка на риска като дърво на решенията или логическа схема. Използва се, наред с други, в стандарти за безопасност на системи за управление (напр. EN ISO 13849-1, IEC 62061), за да се определи изискваното ниво на защитни мерки (PL или SIL) въз основа на оценката на риска. Графиката се основава на последователно отговаряне на въпроси за факторите на риска: обикновено Тежест (S), Честота/експозиция (F), Възможност за избягване (A/P) – често под формата на двоични избори (напр. S1 или S2? F1 или F2? P1 или P2?), което води потребителя по разклоненията на дървото до крайния резултат.

Например опростена схема (вдъхновена от ISO 13849-1) работи така: ако S е леко (S1) – отиваш наляво, ако е тежко (S2) – надясно; следва въпрос за F: рядко/кратко (F1) или често/дълго (F2); после за P (Avoidance): дали възможността за избягване е P1 (възможна) или P2 (невъзможна). Накрая, според изминатия път (комбинацията S, F, P), се присвоява определено ниво на риск или директно изискваното ниво на защитна мярка (напр. PLr a, b, c… за системи за управление).

Предимства: Графиките на риска осигуряват структурирана, възпроизводима процедура – като задаваме едни и същи въпроси в една и съща последователност, намаляваме субективността (напр. двама инженери, които отговарят „да/не“ на идентични въпроси, обикновено ще стигнат до един и същ резултат). Методът е и бърз за опитни потребители и се фокусира върху ключовите фактори, без излишно раздробяване на скалата. Много добре работи в специфични приложения, напр. при оценка на риска, свързан с функции за безопасност (както в ISO 13849-1) – там, където опасностите са типични, а целта е да се подбере подходящото ниво на техническа защитна мярка.

Ограничения: Диаграмата (особено при бинарни категории) е сравнително груба. Например, ако се приемат само две нива на S (леки срещу тежки), се пропускат „средните“ сценарии – понякога това е достатъчно (когато основното разграничение е: възможна ли е смърт, или не), но понякога може да е прекалено опростено. По същия начин F1/F2 и P1/P2 са минималният брой категории; на практика често има повече нюанси. Диаграмите обикновено са и специализирани – схема, разработена за една норма/отрасъл, може да не е подходяща за друг. Освен това диаграмата на риска изрично не отчита фактора P1 (вероятността за настъпване на събитието) като отделна стъпка – често се приема типичен сценарий с типична вероятност за даденото приложение. С други думи, диаграмата поставя акцент върху честотата на експозиция и възможността за избягване, като приема самото настъпване на събитието като част от реалността (напр. в ISO 13849 консервативно е прието, че събитието може да настъпи винаги, ако човек е изложен – затова няма отделен клон с въпрос „вероятна ли е повредата?“). Това опростява анализа (по-малко въпроси), но означава известна консервативност: рискът може да излезе висок дори ако машината е много надеждна, защото това не се пита. На практика, ако разполагаме с данни за много малка вероятност за събитие (напр. повреда веднъж на милион часа), диаграмата на риска няма да използва този факт – по-скоро трябва да се прибегне до точкови методи, за да се отчете този фактор P1 числено.

ISO/TR 14121-2 представя диаграмите на риска като един от методите, като дава примери от сродни стандарти. При прилагането на този метод трябва да се осъзнават неговите допускания и опростявания – той е отличен за проверка на изискванията за безопасност (напр. колко висок PL/SIL трябва да има ограждението) и за първоначална класификация на риска, но при общата оценка на риска на машината може да бъде допълнен с други анализи, ако например отказите на машината са нетипични.

Хибридни (комбинирани) методи

Хибридните методи са опит за съчетаване на предимствата на точковия и графичния подход. Пример за такъв подход е даден в ISO/TR 14121-2 и е заимстван от стандарта IEC 62061 (относно безопасността на системите за управление). Най-общо казано, хибридният метод може например да сумира част от факторите, за да получи „клас на вероятност“, а след това да го съпостави с тежестта по подобие на матрица или диаграма. Така е например в IEC 62061: последователно се оценяват Fr (frequency), Pr (probability of occurrence), Av (avoidance) – на всеки се присвояват стойности 1–5, сумират се до определен клас на риска CL (понякога тази сума се нарича клас на вероятността). След това върху двуизмерна мрежа (подобна на матрица) полученият CL се пресича с категорията на тежест S, за да се определи изискваният SIL на нивото на защитата. По този начин хибридният метод съчетава количествена оценка на компонентите (както при точковия подход) с ясен качествен резултат (както при матрица/диаграма).

Предимството на това решение е по-голямата детайлност при оценката на вероятността (компонентите Fr, Pr, Av се разглеждат отделно), като същевременно крайният резултат се представя просто чрез категории. Подобен подход използва например стандартът ISO 13849, където отговорите на въпросите S, F, P (избягване) водят до изисквания Performance Level (PLr) за системата за безопасност – това може да се тълкува като петстепенна скала на остатъчния риск, която трябва да се постигне с подходящи мерки. Важно е, че там нивата на риска са пряко свързани с изискваната надеждност на защитните мерки (PL a – e). Това е интересна концепция: висок риск → трябва да приложим много надеждна защитна система (PL e), нисък риск → достатъчна е по-малко сложна мярка (PL a).

Хибридните методи често се използват при оценка на риска, свързан със системите за управление на машини, но идеята им може да се адаптира и по-широко – те дават възможност за количествена оценка на намаляването на риска чрез конкретни мерки. Например, ако първоначално рискът е изисквал PL d (което е съответствало на определено ниво на вероятност за събитие), а приложим защита, която покрива само PL c, знаем, че рискът ще спадне с определен брой „нива“ – но все пак не до нула, така че може да са нужни допълнителни действия. Това ни води до следващ важен аспект: оценяването на риска и разликите в подхода към критериите за приемливост.

Как да оценяваме риска според ISO 12100: сравнение на подходите и изводи

ISO 12100 срещу ISO/TR 14121-2 – ролята на стандарта и на насоките. Основната разлика между ISO 12100 и ISO/TR 14121-2 е в техния характер: ISO 12100 е стандарт с изисквания (нормативен) – определя какво трябва да се направи (да се проведе анализ на опасностите, да се оцени рискът, като се отчетат S, F, P1, A и т.н., а след това рискът да се намали), докато ISO/TR 14121-2 е технически документ с насоки – показва как може да се направи това чрез примери. Самият стандарт 12100 дава голяма свобода, а докладът 14121-2 предоставя инструменти, които помагат да се изпълнят изискванията на стандарта. Тук няма противоречие – по-скоро допълване. На практика много организации разработват собствени процедури за оценка на риска, базирани на тези насоки, съобразени със спецификата на техните машини и с приемливото ниво на риск.

Отчитане на рисковите фактори. ISO 12100 недвусмислено посочва, че всяка оценка на риска трябва да отчита две съставки: тежестта на вредите (S) и вероятността за настъпването им (P), като вероятността следва да включва поне експозицията, шанса за възникване на събитието и възможността за избягване. Методите, описани в ISO/TR 14121-2, се различават основно по това как включват тези съставки. Точковият метод изрично разлага P на фактори и ги събира/умножава, така че най-точно отразява пълната формула (за сметка на по-голям обем работа при оценяването). Матрицата на риска от своя страна обединява факторите F, P1, A в една обобщена P, което опростява оценката, но може да прикрие кой аспект влияе най-силно върху риска. Например матрицата може да даде един и същ резултат „среден риск“ за две ситуации: (a) много рядко събитие с катастрофални последици и (b) често събитие с леки последици – макар природата на тези рискове да е различна. Затова при работа с матрица се препоръчва винаги отделно да се записват допусканията, защо даден сценарий има точно тази, а не друга категория P (напр. „вероятността е ниска поради спорадична експозиция“ и т.н.). Графиката на риска пък не включва изрично P1, но налага консервативно допускане относно отказите – което често е по-безопасно, макар понякога да може да надцени риска, ако машината реално е много надеждна.

Ниво на детайлност срещу простота. От горното следва класическата дилема: по-сложните методи (точкови, хибридни) дават по-точен, по-количествен поглед върху риска, позволяват да се разграничат нюанси, но прилагането им изисква повече данни и е по-трудно за комуникиране. По-простите методи (матрица, графика на риска) са лесни за използване и разбираеми, но за сметка на детайлността – могат да водят до определени усреднявания. ISO 12100 не фаворизира нито един от тези методи – допуска всички, при условие че служат за коректна оценка. На практика често се използва комбинация: например първоначално рискът се оценява с матрица, за да се откроят зоните с висок риск, а след това за тези критични опасности се прави по-детайлен анализ (дори полуколичествен), за да се проектират оптимални мерки за безопасност. Ако искате практичен контекст за проверка на резултатите, вижте и Как да проверите дали машината е безопасна?

Критерии за приемливост на риска. И ISO 12100, и ISO/TR 14121-2 подчертават, че ключов етап е оценката дали рискът е намален до приемливо ниво (т.нар. оценяване на риска – risk evaluation – което следва след оценяването/оценката на величината). Интересното е, че нито един от тези документи не дефинира конкретно какво представлява „толерируемо ниво“ – това е оставено на организациите, евентуално на правни изисквания или на специфични стандарти. ISO/TR 14121-2 в примерите с матрици обикновено приема, че най-ниската категория риск (напр. „Negligible“/„пренебрежим“ риск) е приемлива без допълнителни действия. С други думи, комбинацията от най-ниските стойности на факторите (напр. незначителна травма, практически нулева вероятност) означава ситуация, в която не се изисква допълнително намаляване. По-високите нива (ниско, средно, високо) могат да изискват съответно нарастващ обем защитни мерки.

На практика се наблюдава определена празнина: ISO/TR 14121-2 не дава строга методика как да се изчисли влиянието на приложените защитни мерки върху намаляването на риска. Казано по-просто – знаем, че ограждения, предпазни изключватели, светлинни завеси и т.н. намаляват риска (защото понижават вероятността или последствията), но в скалата на матрицата или точките често това се оценява като нова качествена оценка след внедряване на защитите, без формален коефициент за преизчисление. Това може да поражда въпроси: например ако преди поставяне на ограждение вероятността за събитие е оценена като C (възможно), то в коя категория ще попадне след монтиране на ограждението? Тук помагат стандарти като споменатия ISO 13849-1, където на първоначалния риск се съпоставя изискваната надеждност на защитната функция (PLr), а постигането на този PL е доказателство, че рискът е намален до приемливо ниво. В рамките на ISO/TR 14121-2 това трябва да се прецени експертно – например да се каже „прилагането на ограждение вероятно ще намали честотата на експозицията от честа на рядка, следователно в матрицата слизаме от категория E към C“. Това е коректен подход, но изисква опит. За независима проверка на състоянието на защитите в реална среда може да е полезен и Одит на безопасността на машини и производствени линии.

Обобщение. Анализът на формулата за риска съгласно ISO 12100 показва колко много фактори изграждат риска – не само очевидната тежест на последствията, но и по-малко очевидни елементи като честотата на контакт с опасността или възможността да се избегне инцидент. ISO/TR 14121-2 от своя страна показва, че има много подходи за оценяване и категоризиране на риска: от прецизни точкови методи до достъпни матрици. Всеки от тях има своето място – често се използват допълващо се. Ключово е да не се изпуска нито един съществен аспект: простият метод не отменя нуждата да се мисли за детайлите (напр. защо оценяваме вероятността като ниска), а сложният метод трябва да води до ясно решение (дали рискът е приемлив или какво още да се подобри). В крайна сметка целта винаги е намаляване на риска до приемливо ниво – в съответствие с т.нар. принцип ALARP (as low as reasonably practicable, да се сведе рискът възможно най-ниско, доколкото е разумно изпълнимо) и изискванията на директиви, напр. Машинната 2006/42/EC. Докато във фабриките и на строителните площадки се случват злополуки (а статистиката показва, че само в България всяка година десетки хора загиват при работа с машини, а хиляди получават травми), коректната оценка на риска и внедряването на подходящи защитни мерки ще останат фундаментално задължение на производителите и ползвателите на машини. Благодарение на стандарти като ISO 12100 и насоките на ISO 14121-2 днес разполагаме с изпитани инструменти, за да предвиждаме, оценяваме и намаляваме този риск, преди да се стигне до нещастно събитие.